Вопъл

Ще отекна някъде през въздуха.

После вятър ще ме понесе...

                Над незнайни небосклони...

Небе сълзите си над мене рони.

През вопли свойта нежност

                 да ми донесе

Хоризонтът бавно се снижава

И поставя своя допир...

                Така, че чак ме задушава.

Ще останеш и далечен, и дълбок ти...

После в капките си ще удави

есенната мрачна простота...

               сенките на полъха неканен...

Съблича я... и тази голота

в свойте спомени да я забрави.