Вопъл

Ще отекна някъде през въздуха.

После вятър ще ме понесе...

                Над незнайни небосклони...

Небе сълзите си над мене рони.

През вопли свойта нежност

                 да ми донесе

Хоризонтът бавно се снижава

И поставя своя допир...

                Така, че чак ме задушава.

Ще останеш и далечен, и дълбок ти...

После в капките си ще удави

есенната мрачна простота...

               сенките на полъха неканен...

Съблича я... и тази голота

в свойте спомени да я забрави.

Смисълът на нещо Велико !

"Тъй като ти си важен,всичко,което правиш е важно.
Всеки път,когато простиш,Вселената се променя;
всеки път,когато протегнеш ръка и докоснеш 
нечие сърце или нечий живот,светът се променя.
С всяка добрина и всеки акт на милосърдие моите цели са постигнати.
И нищо вече няма да е същото..."-
Уилям Пол Йънг, "Колибата"

Не мисли за утре. Днес е Денят. Избирам да живея днес, защото вчера няма да се върне, а утре може да не дойде. Днес ще изпиша цялата си омраза върху малкото останал сняг на залязващата зима и ще почакам слъчевите лъчи да го огреят.Ще погледам как се топи омразата. Днес ще обичам. Ще накарам хората да вярват,че са нечии любими, нечии скъпи същества. Днес ще постеля мечтите си върху крехката тревица и ще открия не само тялото,но и душата си. Ще погледам небето и ще се помоля за опрощение.Защото греховете ми са много. Волни или неволни...

Наранявала съм. Дано ми се прости. Защото всяко същество е с мисия на земята. Независимо дали ще ти покаже добрата страна на света... или лошата.Това днес наричам Урок на живота. Ще се насладя на усмивката на звездите и ще поспра замалко при розите. Ще ги полея със сълзите на отминалите болки... и ще се опитам да забравя. Защото тровят душата ми,а тя е достатъчно крехка, за да се опитвам да я чупя ежечасно.

Ще наредя обърканото си битие и ще направя място за времето, което така безмилостно изтича между пръстите. Ще поспра,ще се ослушам и няма да отмина никое ”обичам те”. Защото знам,че идва от далечни разстояния,изречено с очи, с глас или в мълчание. Ще му отвърна с "Обичам". Светът ни има нужда от любов, от капка вяра.

Ще се науча да усещам полъха на вятъра, ще полетя с него волно.Прегръдката му-толкова сърдечна-милва всяка фибра в тялото ми. Ще изхвърля всички черни дрехи и ще се обличам цветно. Ще пея все едно не ме чува никой и ще танцувам под дъжда пред погледите на всички!

Ще се науча да не бързам. Да не хващам изрично най-ранният влак. Ще се събуждам сутрин до любимия и ще милвам лицето му, докато очите му не ме погледнат. Видя ли се отразена в тях, ще потъна в сънливата им нежност. Защото всеки допир до Него ме превръща в по-добър човек и ме кара да се чувсвам все по-истинска.

Ще отворя широко очите си, защото светлината е всяко начало. Ще се вслушвам в песента на птиците... и в простите думи. Смисълът не е в притежанието на нещо съвършено, а в онова, което вземаш, отглеждаш и го правиш такова. Защото съвършенството е вътре в нас. Нека дадем частица от него на другите.

Ще поспра да помилвам всяко животно, защото ласката е нещо толкова просто, толкова лесно. Нещо, което си вярвах, че пазя за нещо, за някой. А тя е за всички.   

Докасвайте... докосването е грижа, любов !

Научих, че е не е лесно да се живее. Светът е объркан, често пъти нечестен. Научих, че именно в стремежът, а не в победата, се крие истинската сладост от успеха.

Научих се да се обичам. Оттогава вече зная, че с първата си глътка въздух, детето започва да обича. Затова бих му дала крила, но и бих го оставила само да се научи как да ги използва. Бих му дала пориви, за да знае как да се бори. Бих го обичала до последния си дъх, но бих му дала изпитания, за да разбере защо е обичано и кого да обича истински. Бих му дала Нещо, за да направи от Нещото Всичко, защото получили Всичко ще го докарам до Нищото. Бих му дала мрак, за да оцени светлината. Да не бъде като "безликите"- видяли не повече от слепите и мъртви приживе. Бих му подарила роза, за да се ободе на бодлите й, и бих му пратила недоброжелатели, за да оцени приятели си.

Да, бих му дала целият си живот, но не без мъките, защото точно там се крие Смисълът.

Смисълът на нещо Велико !

Наскоро ми казаха, че трябва да пиша градивно, да спра да критикувам, да погледна от малко по-различен ъгъл битието. А аз се засегнах. Днес осъзнавам, че света ни има нужда от нови, светли хоризонти, а не от отминали бездни и спомени. Днес, когато легна, и Той ми подари целувка за Лека Нощ, няма да забравя да му благодаря за този урок, защото именно отразена в Него осъзнавам, че преоткривам себе си. Затова се вслушвайте в ритъма на сърцата, които бият за Вас и Ви посвещават всяка своя глътка въздух, защото Вашите сърца пулсират зарад тях.

Следващият път когато си помислите, че нямате нищо, че сте безпомощни и безполезни, се огледайте и вижте човечецът, който има два лева в джоба си и се чуди как да нахрани себе си и жена си. Научили сте се да плачете за нов телефон...( лаптоп... или подобно), а има хора, които плачат, защото нямат покрив над главата си. Нещастни сте, защото смятате, че сте неоценени, пренебрегнати, но погледнете нещастието и скръбта в душите на родители, чието дете е сакато. Вижте сляпото момче, в чиито патерици се препъват непохватните и куцият дядо, който няма къде да седне в метрото, защото никой не му отстъпва мястото си.

Животът е миг. Оценете стойността му. Ако не знаете стойността на един месец попитайте за него жена родила преждевременно. Ако не знаете стойността на една секунда попитайте човек оцелял в катастрофа. Ако не знаете стойността на една стотна от секундата попитайте някой, който е финиширал втори.

Помнете че "...човек може да загуби всичко, докато преследва едно нищо."
("Проницателят", Анди Андрюс) затова внимателно подбирайте целите си, степенувайте преоритетите си и никога не забравяйте, че основното Ви задължение е да бъдете Щастливи! Спрете да изричате Големи думи а разбирайте малките неща. Правете разлика между преходното и окончателното. Живейте с първото и се примирете с второто. Не се борете с неизбежното. Посрещнете го с усмивка. Не пазете диети. Част от човечеството умира от глад. Не си играйте с живота. Не го гонете. Не го проклинайте. Това, което има да ви се случва винаги ще ви пресреща. Не оставяйте дните си празни.

Изкуството е да се радваш на малкото, да откриваш смисъл в простото. Изкуството да сме Хора.

В мишата дупка

        Ставам, правя кафе, пускам родната телевизия с цел разсъмване. От екрана ме гледат куп напудрени дами, костюмирани господа, които с хладно изкуствена гримаса, явяваща се предполагам усмивка, ми казват ”Добро утро”. Със същото „топло“ изражение ми поднасят сутрешните новини: “Днес стана катастрофа“, “Убиха еди кой си…“, “Отново вдигат цените“, “След финансовата криза следва еди каква си криза“ – е нека ми е добро утрото След като изслушвам отбраните факти на новинарите, без никакво желание и поради липсата на друго занимание, се обличам и излизам.

         Докато чакам съответния транспорт, чувам как до мен прозвучават отбрани ориенталски ритми, примесени с откровено българска реч, сиреч псувни, поради закъснението на автобуса. То не беше псуване на майка, баща, та така, докато не се изреди цялата рода и не остана никой за оправяне. Малко след тази добре изразена и ясно обоснована позиция на въпросните чакащи, се качвам във вече пристигналия бая заклеймен автобус, но още на втората спирка следва великото преселение на народите, поради наличието на контрола. „Пришълецът срещу хищникът” боб да яде пред разправията между студенти без билети и уважаемата контрольорска „милиция”. Понякога си мисля, че е добре в подобни ситуации да присъстват спец. частите, защото борбата за въпросните десет лева се равнява на новата версия на „Войната на световете” – „Войната за левовете”.  Както и да е. След още десет минутно таралянкане и поредното оправяне на контрольорската рода чак до девето коляно, пристигам пред банката, където започва поредната епопея - близначка на О, Лидъл.

      Чакам! Идва редът на момичето преди мен и то любезно ми дава списанието си… да се позанимавам докато чакам. Няма да коментирам името му, а само част от съдържанието, което ми направи впечатление. “Приказка за стълбата”- но не онази приказка на Смирненски откривам, докато разлиствам страниците. След множеството безинтересни и твърде еднообразни страници, попадам на това заглавие. И какво да видя под него. Е, нищо свързано с истината, разбира се. Преиначенската политика явно действа и тук в пълен мащаб. Вече не само мащабните, но и по-дребните заглавия играят роля. Някои го наричат маркетинг. Запознатите с произведението на Смирненски вероятно биха реагирали като мен- твърдо пародийна гавра, за да бъде реално написано. Но не… Интересно, разглеждащите раздел “Малки вечерни чанти” или “Как да докараме мъжа до оргазъм” в няколко точки (моля ви се следвате много точно инструкциите. Ако не можете да ги научите наизуст предлагаме удобна стойка, стояща до леглото в случай, че се запънете по време на свирката.) Та така след раздела как да го налапаш и фон дьо тена какъв тон трябва да бъде, следват моделските снимки на СТЪЛБАТА. Буквално… На това му се вика “приказка”. Само се чудя пилон ли се опитват да имитират или стълбата е новият пилон. Как така ли… ами както оранжевото станало новото жълто. Нещо от рода на любовникът ми е почти приятел с мъжа ми или рождените дни са новите сватби. Всички знаят, че е простотия, но де ли се опитват да го наложат като нещо нормално- като мода.

    А някога Смирненски пишеше за малката “Цветарка”. Днес обаче списанията са решили да възхваляват малката “Свиркарка”, която също като предшественичката си обикаля “от локал в локал” само дето не разнася кошничка с цветя, а търси спонсори. Колко хубаво, че възраждат българската литература. На това учат малките момиченца вече, защото пазара на това списание са именно те. Чудя се що за родители ги възпитават след като можете да ги видите по нощните клубове и дискотеки във вид, подхождащ на “звезда” тип Сашка Васева или Андреа (или може би Андрея, както ви е удобно). Явно още не са разбрали, че да си лесна отдавна не е на мода. Но така е с прехода. Нужно е бая време, за да се смени един режим с друг. “Умните” ми момиченца. Взимат по-сериозни мерки против нежелана бременност дори от проститутките. Иначе защо една малка мадамка би съветвала приятелката си да започва да прави секс докато още не и е дошъл цикълът.Така нямало за какво да се тревожи. Убийствена логика. Чудя се дали го е чула някъде или го е прочела в някое от модните списание и дали майка й е наясно с прозренията на дъщеря си относно безопасния сексуален живот. Предполагам, че част от вас са ходили по родителски срещи, така че няма какво да ви обяснявам. Виждате как изглеждат някои майки. На по четиридесет, опитващи се да мязат на тийнейджърки. Откъде ли го виждат децата?

       Удивлявам се и колко е модно е станало да те изчука големият батко. Да има с какво да се похвалиш пред “приятелките”. Подобни разни Мухъли, Чукачи, Завоеватели, Боклуци, както желаете ги наречете, надхвърлили тридесетте или поне по-голямата част от тях, живеещи още с маминка, нямащи други занимания освен оправяне на момиченца. Да се запита човек къде е закона в случая, но очевидно е на същото място, където са родителите на въпросните- в миша дупка. А да не говорим за престижа на голите снимки, снимките по бельо и най-вече тези по кенефите. Но моля ви се трябва да покажем великата си особа пред света. Нищо, че повечето имат за показване единствено обезформени тела и наклепани бузи. Нищо… Важен е рейтингът. Наскоро попаднах на снимка на едно кифленце, позиращо  пред огледало в бая разхвърляната си стая, и на снимката зад нея, седи баба й. Доста се поопулих на тази снимка. Действително срамът се е превърнал в доста архаична категория.

         Дошлият ми най-после ред на касата спря тези ми размисли За времето, прекарано на опашката, познанието ми драстично се беше обогатило за браковете, разводите, финансовите проблеми, болестите на почти всеки присъстващ мой редящ се събрат. Дружелюбната обслужваща ме касиерка ме посреща с думи, които просто „успокоиха” иначе доста изнервената ми тази сутрин душица - „Ще ме извините, но днес се връщам от море и просто вече нямам търпение да изляза в обедна почивка“. Добре, че така предвидливо ме предупреди жената, защото иначе определено щях да се зачудя тя ли работи бавно, или стенният часовник е отказал да се движи. След половин часово бъркане в мозъчните ми клетки и сериозно лазене по иначе здравите ми нерви, касиерката започна да разбира какво точно се иска от нея. Дадените ù напътствия от колеги явно свършиха работа. След още половин час успях да изляза от банката.

         Прибирам се. По националния канал ми съобщават случилите се събития на турски - в Турция дали го правят на български? Съмнявам се! По другите два национални канала - отново новини - посрещат ме отново с „Добър вечер“ и вечерта се оказва също толкова добра, колкото беше сутринта. Сменям каналите след започналите реклами, защото в противен случай дистанционното ми би се озовало при тях. Турски сериали - прелест. Италиански сериали - защо не? Мачове - измислени отбори, взети незнайно откъде! Следва чалга каналът. Всякакви кукли - знайно и незнайно имат ли гласови данни, или не - не, че е фатално - тази музика е за гледане, не за слушане. Е, че то канали не останаха, общо взето. А хората тръгнали да си купуват телевизори - моля ви, недейте! Това е една твърде неблагоразумна инвестиция!

Раждай, мозък, раждай- удивяваш ме с бисерите на познанието си

Сесия ли бе да я опишеш. Изпити ли бяха да ги разкажеш. Разровиш ли направо страх те хваща и се питаш, че то ясно висшисти, висшисти… та цели кретени. Рано сутрин за разсъмване приятни думи милват слуха ти толкова, че ти идва да се метнеш по стълбите…

“Еее, брат, нищо не съм пипал за изпита. Направо не знам. Вчера се разбих на CS и сега едвам гледам. Ще ми се да ми се привиди някое боже провидение, за да хвана едно чисто и просто три.”

Ех… провидения, съновидения, пародии… и нищо повече. Очевидно дълбокомисленият животец на някой ги прави вярващи. Да им имам и вярата, и ценностите, и манталитета. Иде ми да си хвана нещицата и там… някъде на запад-където съществата са цивилизовани. Рамбо и Тарзан са по легендите, а не в университетите и австралопитекът е в учебниците по биология, а не в сесия. Но какво да се прави-хванала съм се на хорото и го играя с човекоподобни. Съжалявам за думата, но не се сещам по-добро определение за студент без акъл, който някакси(знайно или незнайно как) се явява на изпит с мен. Но както се казва- неведоми са пътищата образователни. Все пак образованието в днешно време придоби доста широки и свободни дефиниции. Кой ли му хваща края, камо ли смисъла.

Веднъж ме попитаха от какво се интересуват хората днес.Хмм… вероятно границите варират, между критика за  "Аватар" и интервю с Азис (или някои подобен). Отговорът не е нещо, което някой учен ще изрови от архивите на Националната библиотека след столетия. То до тогава, както е тръгнало, Национална библиотека надали ще има-ще я измести чалга клуб, а учени-недай си боже, постигнали нещо с акъл-опази… мълния да падне, гръм да ги удари. Я най-добре си гледай келепира, а другото го остави на балъците.

Удивявам се до каква степен отсъсват възпитание и съвест у някои мои колеги. Наглостта е заела челна позиция.  Падението стига дотам, че се обръщат към Професори с „Ей, професорче”, към асистенти и доценти- с госпожо или господине- в най-добрия случай. Явно има индивиди, които си мислят, че са все още в училище и,на които не просто им липсват първите седем, а всичките деветнадесет(отново- в най-добрия случай). Понякога дори изпитвам съжаление ,че част от преподавателите ни са твърде възпитани, за да им слизат на нивото и да учат умствено и духовно изостанали същества на някакъв морал и ценности.

Направо се удивявам на протеклата мисъл през кухите им шамандури-да се буташ да влезеш пръв, за да седнеш отзад за преписване. Раждай, мозък, раждай- удивяваш ме с бисерите на познанието си  -въди гниди та се не види-нали те ходят по чистото. Явно затова така са налазили университетите или за по правилно “Напълзели… яко браат”… 

И какво да кажа в заключение. Жална им майка на онези, след мен, като мен. Положението е отчайващо прогнило. Простотията е завзела облика на всичко и брутално е поместила грозната си дивашко-първобитна физиономия начело. Живеем във време на орангутани-никакъв растеж- Яж, пий и си носи новите дрехи- ежедневна  и чиста прокламация на хедонистичните разбирания от вече споменатите израстъци на обществото.

Пази, Боже, малоумник да се вземе насериозно! Малко късно май!

Из “Размисли на едно детенце”

-         Татко, нека да си поиграем- искаш ли?- попитах баща си, който беше загледан в огромната кутия с движещи се фигури, която възрастните наричаха телевизор.

-         Гледам новините в момента. Говорят за финансовата криза. Това са сериозни неща- отвърна ми той- Нямам време за игри.

„Време”, зачудих се. Как така? Е, то времето не е навсякъде, то е като въздуха, който дишаме- имаме го постоянно, във всеки един момент. Аз имам време. Защо татко да няма? Заради новините ли ? Те са си все същите. Както ние в детската градина повтаряме колко е 2+2 всеки ден, така и хората от телевизора повтарят едно и също. Вероятно това е урок за възрастните, предположих.

-         Добре, тате, учи се- смирено му отвърнах.

-         Да се уча ли?- изненадано попита той- На какво да се уча? Аз съм се учил, когато му е било времето, сега е твой ред- поучително ме потупа по рамото.

„Било”. Как така времето е било? Не може нещо, което го има да е отминало нали? Това все пак не е вафла с определен срок на годност. Исках да полюбопитствам, но татко изглежда наистина беше увлечен по сериозни неща, та си замълчах.

-         Подреди пъзела, който купихме- следмалко рече той – Доста е сложен, но поне опитай- мисля, че го каза, за да ангажира вниманието ми за по-дълго време.

Както и да е! Оставих го да си гледа уроците, пардон новините, и извадих новия пъзел. Отделните парченца нищо не ми говореха. Разчитах по тях само някакви странни надписи като „Мадагаскар”, „Бяло море”, „Австралия”, които не разбирах. Поиграх си, разбърках парченцата- а ръка- от другата страна на парченцето пъзел- и оченце, и носле. Вече започвах да разбирам. Погледнах татко и започнах да сглобявам. Парченце по парченце. Бавно главата се оформи, тялото, а сетне и краката. Бях готов, а новините още не бяха свършили.

-         Татко, виж-подредих го!

Той ме погледна учуден. Пред него се простираше целият свят- от Австралия та чак до Америка. Всичко си беше на мястото.

-         Как го направи толкова бързо? Та ти дори не си учил география- изненадано попита той.

-         Че защо ми е география? Виж от другата страна на света има човек, който се усмихва. За него не ми е нужна география. Гледах теб, наредих теб- отвърнах гордо аз, но татко още не разбираше.

-         Много е лесно, тате. Просто подредих човекът и така света си дойде на мястото. Без усилия човекът подреди света и сега той е цял. Цял е и човекът.

Новините все още течаха по екрана, но татко вече не им обръщаше внимание. Гледаше мен. Гледаше ме и се усмихмаше. Разроши косата ми нежно. Бях го подредил, а с това и моят свят си беше дошъл на мястото. 

Насилието над жени- с размерите на Пандемия...

                Нека говорим за тези които мълчат

Виждате я всеки ден. Макар че е незабележима. Тя се качва в автобуса- плаха, безмълвна… с тъмни очила и дълги ръкави дори през лятото. Стои винаги на едно и също място- между втората и третата врата и се взира в лепенката с надпис: "Жени помагат на жени"и в телефонния номер отдолу, който сякаш много упорито се опитва да запамети. Виждаш я и след обяд, и на следващия ден. Все същата, все взираща се в малката лепенка и все казваща си:” Днес ще се обадя” и това днес винаги прераства в утре и така до безкрай…

                                 ***

Бяха изминали почти две години от както Ирина се бе решила на тази крачка. Най-сериозната крачка в живота й. Беше потърсила помощ. Костваше и неимоверни усилия, страх, лишения и срам, но момента беше дошъл, не можеше да издържа повече. Днес отново стоеше пред кабинета на д-р Бишъп и чакаше да стане време за сеанса. С времето беше установила колко по-лесно е да споделиш. Споделената мъка е половин мъка, а този човек се явяваше неин спасител. След веднъж седмичното си “изповядване” пред него Ирина ставаше все по-уверена, чувстваше се по-цяла, по-независима. Градеше у себе си качествата, които бяха потъпкани за доста дълъг период от време.



Часовникът, лежащ уморено върху стената, показа 17:00- беше станало време да влезе в кабинета. Д-р Бишъп я посрещна както всеки път-усмихнат, лъчезарен. Учудващо е как съществуват хора, които само с присъствието си те карат да пожелаеш да живееш, да не спираш да се бориш, да не се отказваш от това, което си и от онова, което искаш да бъдеш. Този човек вдъхваше увереност, излъчваше зрялост, опит… Притежаваше всяко едно от онези качества, които правят хората Хора.

-         Добър ден Ирина- с подканваща усмивка я поздрави той и я покани да влезе- Как си днес ?

-         Както и да съм била досега вече съм добре. Няма как тук да не се чувства добре човек- спокойна му отвърна тя.

Кабинетът на доктора отговаряше на личността му- светъл, отворен, приветлив. Всичко в него беше предразполагащо. Имаше два стола- Ирина си спомни как първия път, когато дойде бе попитала къде да седне, защото напълно нормално предполагаше, че психолога си има свои стол, а другия е за пациенти, но нищо подобно. Както цялата му терапия и това не беше такова каквото изглежда и каквото трябваше да бъде по принцип. Той й каза сама да избере къде да седне и разбира се като жена жертва на домашно насилие, страхуваща се от всичко и всички, тя избра стола в близост до вратата. Това не беше изненада, обратното щеше да бъде. Тогава докторът й обясни, че реакцията е логична за състоянието й. Даде й пример с учениците в една класна стая.

-         Виждаш ли Ирина повечето хора имат едни и същи навици- неосъзнати, не нарочно извършвани, но все пак неправилни и лесно забелязващи и анализиращи се. Учениците, влизайки в класната стая, се ориентират към места назад и откъм вратата- далеч от преподавателя и близо до изхода- сякаш някой ще ги изяде или няма да им позволи да си тръгнат.

Не се бях замисляла над този факт, но реално при спомена за моите ученически години, с изненада установих, че той беше прав. Помня, че имах съученици, които се бутаха да влязат първи, за да седнат най-отзад. Засмях се. Да, помня, че тогава се засмях. Първата ми истинска усмивка от много време насам. Тогава виждах този човек за първи път, а той, използвайки моята слабост, ме накара да се засмея, да разбера, че не само аз не съм наред ами това е нещо нормално нещо, което правят и други хора. Хора, които като мен дори не го осъзнават, но го правят постоянно.
В началото ми беше доста трудно да говоря. Изпитвах срам. Срам от провала ми като жена и съпруга. Срам от това, което бях допуснала да ми се случи. Но той ме укуражи. Каза ми, че факта, че съм проявила смелостта да се спася, сама да си помогна, говори за истинска смелост и себеотдаване към собствената ми личност. Помня първият ни сеанс сякаш беше вчера. Наистина бях уплашена ,но това не беше изненада. Страхът бе станал естественото ми състояние. Не можех да говоря-буквално. Започвах, но след първата дума цялата почервенявах, заеквах, мисълта ми се губеше. Нищо чудно-самата аз се бях изгубила. Давех се в собственото си отчаяние ,самосъжалявах се, обвинявах се. Не исках да споделям ужасът от преживяното с никого. Исках да подтисна всичко. Но той тогава ми обясни, че с всеки подтиснат спомен подтискам част от себе си, забравям част от себе си. Как тогава бих могла отново да стана човекът, когато бях някога. Как бих могла да бъда цяла след като сама изрязвах парченца от себе си. Докторът беше безкрайно търпелив към мен. Не ме пришпори нито веднъж. Подходи съвсем внимателно. Зваеше, че искам да говоря, но все още не можеш. Думите ги имаше, но не можеха да излязат. Тогава той ми подаде бял лист и химикал и каза: “Напиши ми”- и аз започнах да пиша, но дори това се оказа трудно. Помня, че написах няколко реда и се сринах. По- трудно е отколкото някой би помислил. Тази бележка стои още в този кабинет. Вече не се страхувам да я чета. Написаното ми помага да осъзная напредъка си. Колко бях израснала от онова първо посещение.
Той ме накара отново да прочета бележката на глас и аз зачетох “Мразя те, мразя начина, по които ме гледаш-с презрение като по-нисша от теб, като непотребен боклук, от който всеки момент си готов да се отървеш. Но не го правиш. Изтезаваш ме още и още… Няма край твоето самовлюбие, няма край жестокостта ти. Съжалявам те, когато виждам как се прибираш мъртво пиян, клатейки се, мръсен, изпокъсан, вероятно падал по улици и по спирки, отново изгонен от долнопробния бар за борчове.” Вече не плача при прочита й, не се изчервявам, не рухвам. Леко ми е .Изпитвам такава божествена лекота. Лекотата на нещо извън мен, нещо изхвърлено, отдавна погребано и изтрито.
Малко преди да си тръгна от кабинета погледнах към стената. Там все още стоеше малката бяла бележка с цитат от едноименния разказ на Йовков “Божура”: "Лош бил - говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи, - пиян бил! Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам! И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си. О, Василчо, Василчо...." Спомням си какво обяснение ми беше дадено тогава:

-         Това важи и за теб, нали Ирина- каза ми той- важи за всички жени като теб. Тази привързаност, която си мислите, че изпитвате към насилниците си не е нищо повече от нейна изродена форма, която свързва жертвата с насилника като пъпна връв.Трябва да премеш фактът, че си жертва преди да продължиш. Всяко излекуване започва с премането на реалността. Всичко останало е чиста загуба на време.

 Неисках да призная, че съм жертва, че съм слаба и покорна, но дълбоко в себе си знаех, че това е истината колкото и да отричах, колкото и да се самозаблуждавах. Вредата беше изцяло за мен, затова реших, че е време да порасна, да осъзная вината си спрямо самата мен, спрямо съществото си. Той го бе потъпкал, но аз бях допуснала това да продължи. И аз носех вина, и беше време да го призная,  да започна да лекувам душата и съзнанието си.

***

Часът беше 17:50 и Ейми стоеше пред същият този кабинет. Уплашена, със скръстени ръце в скута, треперещи. Минутите минаваха бавно, пълзейки. Трудно й беше да си намери място. На масичката до нея имаше списания. Избра да разгледа едно на “National geographic” и попадна на статия, която я накара да се уплаши още повече: 

“Взех бутилка и се изгорих”- с потрес прочете думите на малката Фариба -11-годишно момиченце от Херат- върнала се в училище и децата и се подигравали, наричали я грозна. Днес съжалява за постъпката си, но много афгански жени се превръщали в живи факли, за да се отърват от насилието на роднините, бедността. Оцелелите от пламъците са обречени на живот, изпълнен със срам и белези от наказанието.

Остави списанието на мястото му. Очите й се напълниха със сълзи.” Значи може и много по-зле да бъде”- помисли си тя. Не искаше да се връща към стари спомени. Знаеше, че ще й се наложи да говори за това, но се бе подготвила специално за този момент- за нищо повече или по-малко.

На излизане от кабинета на д-р Бишъп Ирина видя Ейми. Погледна я и сякаш се огледа у себе си. По-точно у беглото подобие на човек, което беше преди време. “Позна”Ейми. Сякаш я бе познавала изначално. В този момент тя беше нея в едни стари,мрачни времена. Отиде до нея и стисна ръката й”

-         Всичко ще бъде наред- прошепнах й.

Тя ме погледна невярващо, но след едноминутно взиране у мен ми повярва.

      -    Ще станеш това, което съм аз в момента. Знам го, защото ти си това, което бях аз. Бъди смела. Вярвай.

На излизане изпитах странно усещане. Чувствах се някак закрилнически настроена към това момиче. Исках да й помогна. Исках да помогна и на други момичета, които са в това положение. Искам да им помогна, да постигнат това, което постигнах аз. Знам кoлко тежка е трудността на това начинание и знам колко е хубаво да знаеш, че не си сам, че не си само ти, че има и други като теб.

                                                                               ***

Ейми влезе в кабинета на д-р Бишъл- тихо, плахо- уплашено. Беше пребледняла. Под очите й личаха тъмни кръгове. Видно бе, че е плакала.

-         Какво се е случило момичето ми- попита доктора и тя му подаде списанието- Ясно!-отвърна той- А сега може да прелистиш две, три страници след статията, която прочете, но те предупреждавам, ще ти е тежко. Иска се усилие да прочетеш това и доста здрави нерви.

-         Нервите ми в момента са всичко друго не и здрави- отвърна му Ейми. Изобщо не й се искаше да чете подобни ужасии.

-         В такъв случай е време да ги заздравим, не мислиш ли… Колкото повече отлагаме, толкова по-зле. Раната се лекува докато е прясна. Иначе загноява, разяжда те.

      -    Стига - подобно определение изобщо не беше приятно за слушане, още по-малко за представяне -Ще я прочета- Отвори и зачете.

“Биби Айша била само на 19, когато я омъжили. Съпругът й я биел от деня на сватбата. Веднъж след много тежък побой избягала при съседите. Опитвайки да се предпази тя всъщност предизвикала най-страшния кошмар в живота си. За наказание, че е излязла без негово позволение, мъжът й я завел в гората, на усамотено място, и докато няколко здрави мъже я държали той запознал да реже бавно от нея косата, носа, ушите- обезобразил я… с удоволствие. Тя крещяла, но нямало кой да й помогне. Днес тази жена не е цяла-буквално. Отрязаните парчета от нея лежат някъде, а тя се пита как би могла да се събере.”

Жестоко… След като прочете статията дълбоко съжали, че изобщо е дошла при този лекар. Пролича й. Беше изписано на лицето й.

-         В момента ме мразиш, знам. С всички ви е така. Всяко започване на ново е мъчително. Още повече, когато слагат сол в раната ви. Но трябва да осъзнаеш нещо Ейми. Много жени се връщат. Плашат се да продължат сами. Плашат се от това да се спасят. Трябва да осъзнаеш сериозността на проблема. Защо си се решила на тази стъпка. Трябва да си убедена, че това е крайното ти решение. Трябва да изгориш всеки мост за връщане, да потъпчеш всяка пътека обратно.И най-важното приемеш ли това трябва да знаеш, че нищо не трябва. Всичко ще става по твое желание. Сама ще се изграждаш оттук нататък. Аз мога само да ти служа като коректор, като навигатор, но нищо повече. Не мога да ти кажа каква да бъдеш. Изборът е твой. Не го ли направиш-вратата е там- точно до теб.

-         Защо? На кого е присъща подобна жестокост? Защо го правят? Какво е в състояние да ме спаси?

-         Въпроси. Въпроси. Ти си тази, която трябва да ми каже. Кое е нещото, което лекува болката. Кое…

-         Никаква идея нямам вече.

-         Разбира се, че имаш. Знаеш го много добре. Просто си го забравила.

Наистина блокирах. Изобщо не знаех какво да кажа. Нямах смелостта дори да го гледам в очите. Нямах смелостта да гледам, когото и да било в очите. Не исках и никой да вижда мен, и в мен.

-         Погледни онази бележка на стената. В дясно, над бонзая. Прочети на глас какво пише и ще си спомниш.

Погледнах. Беше едно изречение и зачетох:”  с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората.”(Йовков “Песента на колелетата”)

- Наистина ли вярвате в това- попитах отчаяна- И аз вярвах, че съм обичана и вижте това докъде ме доведе.-неиздържах повече. За мен беше равносилно на убийство да стоя тук и да говоря- Не мога да продължа. Ще се видим другата седмица…

За поезията... с любов

       “Но разкажи със думи прости\ на тях – на бъдещите хора,\ които ще поемат поста ни,\ че ние храбро сме се борили.” Иска ми да повярвам, да се заразя с оптимизма на Вапцаров. Но как да кажа… храбро ли се борихме. Направихме ли нещо значимо. Нещо запомнящо се. Нещо за пример. Или просто се сляхме с масата предишни и живяхме по принцип. Иска ми да съм волна като Багряна. Да заявявам :“Разтроши ключалките ръждясали!\ Дай ми път през тъмни коридори!” И да питам “Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната –“Иска ми се този свят, от реализъм опростен, да бъде повече от светлосенки, да бъде цветен, да бъде подреден. Искам честността на Евтимов и неговото благородство. Онази обич- дълбоката ,”без заеми” и “без везни”- просто “обич за обич”. Искам пламъкът на Ботев, горещата му вяра, но питам и аз докога “свестните у нас” ще считат за луди.

       Не знам коя съм, но ще се примиря със своето раздвоение и ще потъна в двете души на Яворов, които “пламъци дишат”, а мен “плам ме суши”. Ще приема участта на Дебелянов и ще поплача с отдавна застиналата му майка, която “в кротък унес чака тя\  да дойде нейното дете”. Ще потъжа и със Смирненски, ще оплача “старият музикант” на моста, ще приема онеправданите гаврошовци и ще се примиря със съдбата на “малката цветарка”. Ще подкрепя Андрешко и ще потърся бялата лястовица с Моканина. Ще се опитам да не съдя Ирина и ще подкрепя Кондова в “завистта” й към “родените в Спарта”.

      Ще се съглася и с Байрон, че “…по пътя наш ни вкарват в заблуждение пари, любов, власт и слава”, но и ще прокламирам максимата на Линкълн:” Без злост към никого, с великодушие към всички”. Ще поскърбя и в “Стаята” на Далчев, където: “Часовникът е вече млъкнал\ и в неговия чер ковчег\ лежат умрели часовете…”. Животът му “без ни една любов, без ни едно събитие” ще ми бъде пример какво не трябва да правя. Ще приседна на масата на Донков и “с греха ни ангел ще вечеря”. Влюбената ми душа ще моли прошка макар че “от любов не се прощава”. Ще горя и в ада на Дамянов и ще съда “навярно битието”. Ще проклинам този долен” хорски бяс”, но накрая ще подам “стиха си на свещта” и ще зачакам онзи земетръс,”предвкусващ свойта премиера”. Съгласна съм-“животът е опасно къс” и аз избирам да живея.