Из “Размисли на едно детенце”

-         Татко, нека да си поиграем- искаш ли?- попитах баща си, който беше загледан в огромната кутия с движещи се фигури, която възрастните наричаха телевизор.

-         Гледам новините в момента. Говорят за финансовата криза. Това са сериозни неща- отвърна ми той- Нямам време за игри.

„Време”, зачудих се. Как така? Е, то времето не е навсякъде, то е като въздуха, който дишаме- имаме го постоянно, във всеки един момент. Аз имам време. Защо татко да няма? Заради новините ли ? Те са си все същите. Както ние в детската градина повтаряме колко е 2+2 всеки ден, така и хората от телевизора повтарят едно и също. Вероятно това е урок за възрастните, предположих.

-         Добре, тате, учи се- смирено му отвърнах.

-         Да се уча ли?- изненадано попита той- На какво да се уча? Аз съм се учил, когато му е било времето, сега е твой ред- поучително ме потупа по рамото.

„Било”. Как така времето е било? Не може нещо, което го има да е отминало нали? Това все пак не е вафла с определен срок на годност. Исках да полюбопитствам, но татко изглежда наистина беше увлечен по сериозни неща, та си замълчах.

-         Подреди пъзела, който купихме- следмалко рече той – Доста е сложен, но поне опитай- мисля, че го каза, за да ангажира вниманието ми за по-дълго време.

Както и да е! Оставих го да си гледа уроците, пардон новините, и извадих новия пъзел. Отделните парченца нищо не ми говореха. Разчитах по тях само някакви странни надписи като „Мадагаскар”, „Бяло море”, „Австралия”, които не разбирах. Поиграх си, разбърках парченцата- а ръка- от другата страна на парченцето пъзел- и оченце, и носле. Вече започвах да разбирам. Погледнах татко и започнах да сглобявам. Парченце по парченце. Бавно главата се оформи, тялото, а сетне и краката. Бях готов, а новините още не бяха свършили.

-         Татко, виж-подредих го!

Той ме погледна учуден. Пред него се простираше целият свят- от Австралия та чак до Америка. Всичко си беше на мястото.

-         Как го направи толкова бързо? Та ти дори не си учил география- изненадано попита той.

-         Че защо ми е география? Виж от другата страна на света има човек, който се усмихва. За него не ми е нужна география. Гледах теб, наредих теб- отвърнах гордо аз, но татко още не разбираше.

-         Много е лесно, тате. Просто подредих човекът и така света си дойде на мястото. Без усилия човекът подреди света и сега той е цял. Цял е и човекът.

Новините все още течаха по екрана, но татко вече не им обръщаше внимание. Гледаше мен. Гледаше ме и се усмихмаше. Разроши косата ми нежно. Бях го подредил, а с това и моят свят си беше дошъл на мястото.