Не подарък, а приятел

    

       -    Я, кученца- възкликнах докато се разхождах самичък. Странно е как дори сред тълпа от хора човек може да се чувства самотен. Какво остава за едно дете. Гледам другите деца как си играят. Ритат топка, карат колела... подминават ме, защото съм различен, защото не мога да тичам толкова бързо като тях и движенията ми са малко забавени-развалям им играта. Но аз съм като тях дълбоко в себе си. И моите родители са ме желали силно преди да се родя. Чакали са ме с нетърпение. Ден и нощ са мислили най-подходящото име. Варианти за момче и за момиче. Докато накрая не съм се появил и лекарят ми е лепнал етикета „различен”. Знам това. Дългият лист епикриза, показващ моята различност, убеждава и другите. Но аз съм нормален, макар не точно като другите. Именно това не ме ли прави уникален, ценен. Заклеймили са ме още при първата ми глътка въздух. Пожелах да видя светът, да го опозная, а той ме държи настрана от себи си. Защо? Не съм ли част от него също като другите?

Влязох в магазина и започнах да разглеждам кученцата. Кое от кое по-любвеобвилни. Харесах си едно и го пожелах толкова силно. Не защото беше по-евтино от другите, а защото в очичките му прочитах, че се нуждае от мен толкова, колкото и аз от него.

-         Много бих искал да ми продадете това кученце- обърнах се към продавача.

-         Наистина ли искате точно него-озадачено попита той- не виждате ли, че има проблем с крачето-куца?

-         Да виждам... и какво от това?

-         Еми то никога няма да може да тича с вас и да бъде куче-пазач. Ще ви го дам безплатно.

-         Аз също не мога да тичам с него-отвърнах на продавача. Вдигнах крачолчето на пантолана и му показах протезата си- Аз нямам нужда от куче пазач. Имам нужда от приятел. И ще платя пълната цена за него. Няма нужда да ми го подарявате. Ще идвам всяка седмица при вас докато не ви се изплатя. За мен то струва колкото другите.